ПСИХОЛОГИЧЕСКИ И МЕТАПСИХИЧЕСКИ АНАЛИЗ НА СЪНИ­ЩАТА

Когато се замислим за безбройните часове на сън, натрупани от човечеството и за милионите съни­ща, споходили хората и останали завинаги в тайна, с изненада констатираме, че днес разбираме сънищата по-зле отколкото нашите прадеди преди две, три, та дори и преди четири хиляди години. Може би, смята­ме, че сме направили откритие, научавайки се да из­ползваме сънищата си, за да решаваме проблемите си и за да разбираме самите себе си, но всъщност в това няма нищо ново. Именно Зигмунд Фройд, бащата на съвременната психиатрия, въвеждайки психиатричния подход на изследване, променя начина за тълкуване на сънищата и за разбиране на нашата личностна същ­ност. Така той вдъхна нов живот на старите концепции и им даде нови имена, но в известен смисъл това само увеличи бъркотията, която вече цареше в тази област, тъй като и до днес още има хора, които не могат да различат своето То от своето Аз.

Шернер              

Основавайки се върху древните подходи за интерпретиране на сънищата, много специалисти от XIX-ти век разчистиха пътя за психоа­налитичните открития, които Зигмунд Фройд прави впоследствие, В !861 г. Шернер лансира идеята за де­централизацията вътре в съня, състояние, в което фантасмагоричните образи и въображението вземат връх над мисълта и си играят с нея, трансформирайки идеи­те в символи. Той се опира върху механизма, по силата на който дадено чувство може в сънищата да се пре­върне в предмет, нещо подобно на това, което се казва в Библията: „После Словото придоби плът”. Така на­шето съзнание осъществява различни преобразования: тялото се представя като къща, белият дроб като вя­търна мелница, сърцето като стенен часовник с махало, пенисът като флейта, а вагината като пещера.

Струпъл Мори, Страйкър, Делаж и Рейдсток

През 1877 г. Струпъл заявява, че хората,   които се отдават на блянове и сънища,              предпочитат  да  обърнат  гръб  на  реалния свят и че сънищата не са нищо друго освен начин за бягство от действителността. Той твърди също, че подбудите пораждат в сънуващия мисли, които се материализират визуално в съдържание на сънищата му и се развиват прогресивно във възникване на поредица от идеи. Тази Теория на Асоциациите по-късно довежда до зараждането на фройдистката концепция за Асоциация на идеите. През 1878 г. Мори твърди, че сънищата са израз на потисна­тите интуитивни възприятия, към което Страйкър доба­вя в 1879 г., че всеки пети човек в сънищата си изпитва страх от крадци. Очевидно тези крадци са въображае­ми, но страхът остава съвсем реален. Той добавя, че е необходимо да се направи сравнение между функцията на сънищата и дейността на храносмилателната и на отделителната система, т.е., че те изпълняват ролята на умствен процес, предназначен да отстранява безполез­ните мисли. Пак в 1879 г. Делаж сочи, че затормозяващите интуитивни възприятия могат да се превърнат в сюжет на сънищата. В същото време той разглежда об­разите в сънищата като признак на желание за реализа­ция. Следователно цялата тази смесица от спомени от детството, страхове, сексуални желания, разочарова­ния, трансформации на образи, символи и комплекси е налице още в средата на XIX-ти век, но трябваше да се появи Фройд, за да свърже всичко това в една стройна психологическа теория.

Зигмунд Фройд

Професор Зигмунд Фройд е далеч от (1856 — 1939) мисълта, че сънищата са безумни блуж­даещи проявления на едно съзнание, изпуснато от контрола на своя собственик. Напротив, той ги схваща като сцени, дохождащи от неосъзнато­то, дремещо под нашето съзнание. В началото той смята, че те са отражение на нашите съзнателни дейст­вия, понеже в тях той открива симптоми на истерия, на анормално поведение и дори на физически заболява­ния, поднесени в символична проекция. Истерията, анормалното поведение и физическите симптоми сами по себе си са вече символични, доколкото те са само вторични проявления на дадена първопричина. Едно кожно възпаление например е физическо състояние и в същото време то е символ, отразяващ скрита причина. По същия начин, но в психологически план, образът на човек, който лесно повръща, може твърде успешно да изобрази символично, че дадената личност отказва „да смеле” някои реални факти.

Поощрявайки пациентите си да говорят надълго за сънищата си и за идеите, породени от тях, Фройд успява да дооформи този подход, в днешно време поз­нат под името „свободна асоциация на идеи”. Колкото и ирационални да изглеждат въпросните идеи, избягва­нето на истината му се струва осезаемо дори със само­то й отсъствие. Оттук произтичат теориите за потиска­нето и изтласкването на истината и за осъществяването на желанията. След като формулира асоциациите на идеите, Фройд продължава да допълва списъка на оно­ва, което той нарича „обичайни комплекси”, които Юнг описва впоследствие като „онези чувствителни точки на психиката, които най-активно реагират на въздействия и на смущения”. Тези комплекси са интим­ни тайни, дълбоко скрити и ревниво пазени, до които, както в днешно време вече знаем, можем да достигнем благодарение на свободната асоциация на идеите в сънищата. Тестът с мастиленото петно или Тестът на Роршах безотказно задейства този механизъм, а асоци­ации могат да се породят от всякаква друга неправилна форма. И именно там трябва да търсим корените на ясновидството и гледането, при които се използват предмети като кристалната топка или утайката от из­питото кафе. Нека споменем мимоходом, че Леонардо да Винчи е познавал вече значението на тази верижна реакция, когато е написал следното: „Не се изисква го­лямо усилие да се поспирате от време на време, за да се загледате в петната по стените, пепелта в огъня, об­лаците в небето или дори в калта, от които могат да ви хрумнат чудесни идеи”.

Фройд полага неимоверни усилия, за да докаже, че всички сънища представляват осъществяване на же­лания. „Осъществяването е единствената цел на всяко желание и дори мъчителните сънища трябва да се разг­леждат като израз на осъществяването на желания.” — сочи той. При все това за него се оказва трудно да от­чита страховете и терзанията като осъществяване на желания.

Той си дава сметка също, че откъси от сънищата понякога спохождат мислите ни и в будно състояние, и така по-късно се смесват с реалните ни спомени. Това разкритие, свързано с други факти от изследването на истерични пациенти под хипноза, накрая го довежда до полагането на основите на теорията на психоанализата. От 1893 г. той дава гласност на част от заключенията си и заявява, че екстремните физически симптоми, кон­статирани в случаите на истерия, се дължат не на пато­логични изменения, а на емоционална психическа енер­гия, която се преобразува в психически симптоми. Впоследствие, той потвърждава, че тази психическа енергия е от сексуално естество и неговите изследвания върху сънищата накрая го навеждат на мисълта, че символите, които срещаме там, са проекция на потис­натите сексуални комплекси, смесени с чувство за вина.

Аз, То и   Свръхаз

Фройд  установява  също,  че  човешката психика има три страни: Аз, То и Сврьхаз. Азьт представлява съзнателната част на нашите мисли, която бихме могли да оприличим с тялото. То е частта, отредена на инстинктите, на нашите прими­тивни нагони, докато Сврьхазът е натоварен главно със задачата да контролира инстинктивната част и мо­же да съставлява онова, което наричаме наше Съзна­ние, Съвест или Душа. Фройд смята, че по време на сън Азът ни отстъпва на заден план, докато То взема връх, нещо подобно на „звярът, който дреме в нас”, констатирано още от Платон. Това се проявява чрез сексуални нагони и инстинкти за самосъхранение, кои­то могат да приемат агресивна форма. За да съхрани Аза и Свръхаза от тези развихрени сексуални страсти (и с цел да им спести прекалено силния шок), То прик­рива своите нагони зад маската на символи и фантасмагорични образи. През XIX-ти век пуританизмът и лицемерното целомъдрие нанасят сериозни опустоше­ния в мисленето на Европа и може би затова този ко­декс от наложени норми просъществува именно през тази епоха. В светлината на съвременното либерализи­ране на сексуалната мисъл, днес те могат да ни се сто­рят малко смешни, но психоанализата на Фройд все пак действа за някои измежду нас, а и асоциацията на идеи спомага за откриването на опасните прикрити страхове. Рационалистите обаче скоро откриват, че съ­ществуват и други подходи за трактовка на сънищата, които предлагат нови и разнообразни възможности.

Карл Густав Юнг (1875 – 1961)

Карл Густав Юнг е ученик на Фройд.   Той се различава от учителя си в своя отказ да приеме, че потискането на сек­суалните желания е причината за всички сънища, но на практика той се разграничава от фройдистките теории много преди това, както той самият обяснява в „Човекът и неговите символи”.

Фройд придава особено голямо значение на съни­щата’като изходна точка на цялостния процес на сво­бодната асоциация. След известно време започнах да осъзнавам, че това е само лъжлива тревога, несъответстваща на богатството на въображаемите образи, които подсъзнанието ни произвежда в сънищата. Тези по­дозрения ме връхлетяха истински, когато един колега ми  разказа какво  му се беше случило по  времето на дълго пътешествие с влак из Русия. Макар да не гово­реше руски и да бе неспособен дори да разпознава бук­вите от кирилицата, той се заел дълго и внимателно да изучава тези странни букви и накрая се размечтал и за­почнал да си фантазира, представяйки си всевъзможни техни значения. Една идея поражда след себе си друга и той забелязал, че тази свободна асоциация възкреся­ва множество стари спомени. Тази забавна случка ми отвори очите за факта, че не е необходимо да се изпол­зва непременно някой сън като изходна точка, отприщваща процеса на свободната асоциация.

Тази случка показва, че Юнг  има съвсем отрано свои собствени виждания относно сънищата, за които той смята, че изпълняват специфична функция, разкри­ваща  идея  или  скрито  намерение,  невидими  на пръв поглед. Тогава той   насочва вниманието си към самата форма на сънищата, вместо да се втурва слепешката по дирите на асоциацията на идеи. Този подход се оказва диаметрално противоположен на техниката на Фройд в това, че си поставя за цел да пропъди, а не да насърча­ва всяка идея, която не е пряко свързана с предмета на съня. Подобни идеи, без съмнение, биха могли да дове­дат до откриването на комплекси, но по подобие на ня­когашните гадатели, Юнг вижда в сънищата сили, кои­то далеч надхвърлят невротичните прояви на индивида. В това отношение, би могло да се каже, че девизът му е: „Разбира се! Но нека се върнем към сънищата, вмес­то да се отдалечаваме от тях”.

Анима и Анимус

Изследвайки  задълбочено  древните  сънища и вярвания, Юнг открива,че вселената функционира според дуалистична схема и това свойство е характерно както за индивиди­те, така и за природата. Той установява, че този дуализъм се проявява не само в областта на физиката (къде­то наличието на мъжки и женски хормони у представи­телите на двата пола ясно илюстрира този двойнствен характер), а също и в областта на психиката. Тогава той кръщава „Анима”[1] — женският елемент в мъжа и „Анимус”[2] — мъжкият елемент в жената. Въз основа на това разделение на личността се заражда понятието, според което несъзнателното е твърде различно от съз­нателното, идея, която Юнг илюстрира със следния сън: Мъж сънувал разпусната и вулгарна жена, която, както изглеждало, била неговата собствена жена, дока­то в действителност съпругата му била съвсем различ­на. Този сън бил неприемлив в този си вид, затова той отказал да го приеме. Когато обаче Юнг прилага към него концепцията си за двойствеността, „анимата” на мъжа излиза на сцената, изобразявайки така, че в слу­чая мъжът пренебрегва състрадателната и женската страна от собствената си природа. Това показва, че той се държи като сбъркана жена, с поведение, различ­но от очакваното. И тъкмо обратното, в теорията на Юнг, жена, която сънува рицар с лъскави доспехи, из­разява своята храбра и позитивна страна.

В течение на целия си живот ние следваме хода на процес, наричан от Юнг индивидуализация, чрез който двата аспекта на нашето аз, „анимата” и „анимусът”, женското и мъжкото начало се опитват да се слеят. Този процес би могъл да доведе до мистичен брак, за който той говори, но толкова малко хора из­между нас познават истинския смисъл на сънищата от практическа гледна точка (без да споменаваме дори метапсихическата страна), че този съюз неизбежно се осъ­ществява изключително рядко.

Знаци, символи, архетипи и колективно подсъзнание

Ако знаците и символите не са измислица на Юнг, то в случая с архетипите и          колективното  подсъзнание е тъкмо  обратното.   Освен   това  Юнг  придава   на първите два от гореспоменатите елемен­ти смисъл,  който  му е напълно свойствен:  „Знакът е винаги no-незначителен от схващането, което той представлява, докато символът изобразява винаги повече от първоначалния си непосредствен смисъл. Аз наричам Архетипи или примитивни образи, архаичните остан­ки”.

На практика, може да се твърди, че запазената марка или емблемата на дадено предприятие е знак за нещо друго, но след като този знак е измислен, той никога вече не би могъл да достигне статута на символ. В замяна на това, всеки символ носи скрит смисъл и именно той се разкрива спонтанно в сънищата ни. Символите възникват сами, те не са плод на нашето съзнание и в този смисъл те представляват за нас осно­вен източник на познания в тази област (доколкото те се появяват в сънищата ни, както и в мечтанията, виде­нията и психическите проявления).

Архетипите се появяват в сънищата, в мечтанията и фантазиите в будно състояние, във виденията и пси­хическите явления, без мечтателят да е знаел предвари­телно за тяхното съществуване, но ако даден първооб­раз е неизбежно символ, символът не е задължително първообраз. Съществуването на първообразите в съни­щата може да бъде обяснено с факта, че примитивните образи са част от наследена прародителска памет. Как­то наследяваме физически особености, водещи начало­то си в далечни форми на живот, така също сме и но­сители на примитивна духовна природа, зародена в ко­лективната психика. Архетипът впрочем не е задължително митологичен образ, макар и често да е предста­вян като такъв (и то погрешно). Митологичният образ е символ на дълбоко скрита сила. В това се състои и загадката и същността на античните богове, като всеки от тях представлява и символизира дадена сила или изначалие на вселената или природата.

За да даде определение на източника на всичко това, Юнг го нарича „колективно подсъзнание”, но идеята не е съвсем нова, както самият той признава: „Това е основата на всичко, което древните наричат хармония на всички неща”. Каквото и име да му избе­рем, изглежда че от този всемирен резервоар извира ре­ка от космически спомени, с които отиваме на среща в нашите сънища или може би те идват на среща с нас.

Не е лесно да се сравняват фройдистките концеп­ции за То, Аз и Свръхаз с понятията на Юнг за Нео­съзнатото, Съзнателното и за Колективното подсъзна­ние, макар да изглежда възможно да се направи съпос­тавка между степените на съзнателност, която те пред­полагат. В замяна на това техните съдържания са на­пълно различни. Фройдисткото То, например, подобно на Неосъзнатото на Юнг е подучастък на духа. Но То е no-скоро обикновен склад, преливащ от сексуални нагони, докато Неосъзнатото на Юнг съдържа анима и анимус, двете допълнителни половинки на нашето Аз. Главната разлика между анализите на сънищата на Юнг и на Фройд се състои обаче в различията в мето­дите на двамата изследователи, които всеки, изхождай­ки от своята теория, прилага към един и същи сън.

Да вземем сън, чийто основен символ е ябълка. Фройдистката асоциация на идеи, функционираща чес­то въз основа на игри на думи и съзвучия, би представ­лявала приблизително нещо такова: „Ябълка, адамова ябълка, зъби, целувка, съвкупление”. Психолог от школата на Юнг би дал следния прочит: „Ябълка, поз­нание, мъдрост, но какво да правим с тази ябълка? Ябълка, храна за душата, извор на размишления. Ябълка, дървото на живота, родословно дърво, семей­ни проблеми. Връщане назад към ябълката, изкушение в Райската градина”. Така използвайки значения, пряко свързани със символа на ябълката, скритият смисъл накрая излиза наяве. Освен това, Юнг е почитател на поредицата от сънища, за да намери връзката между тях и накрая да разплете обърканите проблеми на своя пациент, докато Фройд предпочита да се съсредоточи върху един единствен сън, разглеждайки го като изоли­рано събитие.

Алфред  Адлер

Алфред Адлер не възприема концепцията за несъзнателното в същия смисъл като Фройд или Юнг, така че няма нищо чудно в това, че той вижда в сънищата само преувели­чена форма на живата фантазия на човек, който възп­риема желанията си като реалност. Разбира се, той ги възприема като осъществяване на желанията, макар и да не използва същия термин и да не схваща секса като непрекъснато повтаряща се тема. Съсредоточавайки вниманието си върху комплексите, разкрити от Фройд, той успява да изолира един от тях и го разделя на две части, за да стигне до комплекса за малоценност и ма­нията за величие, оттогава придобили широка извест­ност. Произходът на тези термини се основава на наб­люденията му върху наличието на недостатък или де­формация, която кара пострадавшия да свръхкомпенсира този недъг чрез развитие на личността си.

В подкрепа на това свое виждане той посочва ка­то пример Кайзера, едната ръка на когото е била пара­лизирана. Адлер твърди, че той компенсира този не­достатък, развивайки силна жажда за власт, която го довежда до желанието да господства над света. Могат да се посочат и други примери при хора с нисък ръст, които се държат прекалено властно поради неимовер­ните усилия, които полагат, за да задоволят нуждата си от компенсация. В замяна на това, ако целите им са много труднопостижими. те могат да изпаднат в нерв­на депресия, скалъпвайки оправдания от рода на:„Ако не ме беше съборил грипът, бих успял без затрудне­ния”. Това чувство за неудовлетвореност е характерно за хора, които свръхкомпенсират и се оставят на жела­нието си за превъзходство да ги обърка. Според Адлер, обаче, тези комплекси не се проявяват в сънищата.

Адлеровото желание за власт е изключително мъжка характеристика, но ако приемем концепциите на Юнг за анима и анимус, можем да го открием да дейс­тва и при жените. Виждаме също, че Адлер трудно пра­ви разлика между живата фантазия на момче, което си представя, че е шампион по бокс или мечтата на някой чиновник да заеме мястото на своя шеф, от една страна и от друга — нощните съновидения за съществуване на желанията, което обаче не му пречи да приеме, че поня­кога сънищата могат да отразяват символично битката, която водят в нас комплексът за малоценност и мания­та за величие. Изучавайки психоанализата на Фройд, аналитичната психология на Юнг и индивидуалната психология на Адлер, виждаме ясно от къде произли­зат психологията и психотерапията, които познаваме днес. Психологическият анализ се интересува повече от изследване на сънищата, отколкото от тяхната интерп­ретация, макар че двата аспекта са тясно свързани по­между си, дотолкова, че са практически неразделни, но дали този подход допринася с нещо за метапсихическото разбиране на сънищата? За съжаление изглежда и тримата пионери в тази област са пренебрегнали изс­ледването на един вид сънища, а именно лусидните[3] сънища, при които знаем, че сънуваме. Фройд едва бег­ло ги споменава в трудовете си от края на своя живот. Наистина той допуска, че съзнанието може да вземе участие в даден сън (така че сънуващият, мъж или же­на, да знае, че в момента сънува), но за да вмести явле­нието в рамките на своята теория за осъществяването на желанията, той го тълкува като признак на „жела­ние за по-пълна преценка на своя сън”.

Психически   анализ

В далечното минало, сънуващите, които приписват   нощните  си   изживявания   на външни сили, заимстват от психическия подход за изследване на сънищата. Несъмнено те са били убедени, че Господ и неговите ангели, боговете и богините в природата, различните духове н безплътни същества, които им помагат, са в служба на човека и че човек може да установява контакт с тях посредством своите сънища, когато почувства нужда от това. Тога­ва те призовават директно тези сили, предизвиквайки изкуствено съня, но дори и да не се прибегне към този способ, психическите сънища могат да се появяват спонтанно. Обикновено, в такива случаи, сънищата са приемани като велики духовни истини, като изживява­ния, носещи просветление и сили, способни да доведат до промяна на дадена съдба, до разрешаване на даден проблем или до изцеление, било то физическо или пси­хическо. За беда, съществуват и външни сили, които не са никак благотворни и не са в помощ на човека. Те са познати като психически кризи или вмешателства н атаки на зли духове. Децата са много по-податливи към тях, отколкото възрастните и макар не всички кош­мари да се дължат на психически причини, то някои определено се дължат на такива причини.

Тези кризи обикновено ни връхлитат, когато сме болни и най-вече когато имаме треска. Вероятно при­чината за това е, че защитното поле на магнитната енергия, което е нашата аура, тогава е много слабо и може да бъде лесно атакувано и преодоляно. Именно този аспект на сънищата ни води до парапсихологията, област, която подлежи на още много задълбочени про­учвания. Телепатията, пророчествата, пътешествията сред звездите и общуването с мъртвите са напълно въз­можни и редица фактори го доказват, но вярната посо­ка за всеки, който се посвети на работа в подобна .об­ласт е със сигурност достигане до разбирането на лусидните (или ясните сънища), т. е. тези, върху които ние можем да упражняваме частичен контрол.

Ясните (лусидни) сънища

От шейсетте години, когато религиозни парапсихологически формирования никнат като гъби, се пробужда жив интерес към онова, което наричаме „сънища на прозрения” — определение, основано на факта, че те могат да посочат верния път на своя автор. В тези съ­нища влизат, разбира се, лусидните сънища. Членовете на тези групировки смятат, че даден сън няма никаква стойност, ако не е изпълнен с пророчества, магически символи и астрални проекции. Причината за това е, че те изглежда пропускат да отчетат, че сънищата са отра­жение на целокупния живот, като се почне от най-три­виалните му страни и се стигне до най-необикновените му аспекти. Да отдадеш предпочитание на един от ас­пектите на сънищата, бил той парапсихологичен или друг, означава да приемеш, че една област на живота е по-важна от останалите, което очевидно е съвсем пог­решно.

Интересът, който напоследък предизвика учението на Дон Хуан, индианец от Мексико, чрез книгите на Карлос Кастанеда, илюстрира красноречиво значение­то, което понастоящем се отдава на развитието на умс­твените и парапсихологическите възможности. За да се разширят тези възможности, според автора трябва първо да се научим да държим будно съзнанието си по време на сън и после да се научим да контролираме сънищата си, нещо, което ни довежда до лусидните съ­нища, за които доскоро се смяташе, че са само изклю­чение и то без особено значение, дотолкова, че Фройд, Юнг и Адлер ги пренебрегват. Когато се анкетират група случайни хора, а не само подбрани измежду те­зи, които се интересуват от сънища и им се зададе въп­роса дали им се е случвало да сънуват и да знаят че съ­нуват, седемдесет и трима от тях отговарят утвърди­телно. Тази цифра показва, че лусидните сънища са оп­ределено по-често срещани отколкото си мислят специ­алистите. Значението им се състои в това, че те осъщес­твяват връзка между психологическите, метафизически-те и мистичните аспекти на човешката душа и на вселе­ната.

 

 

~ ТАЙНИЯТ ЕЗИК НА СЪНИЩАТА Нерис Де~

[1] Анима (от лат.) — душа, дъх, живот

[2] Анимус (от лат.) — душа, дух, разсъдък

[3] Лусиден или луциден (от лат.) — ясен, очевиден, прозирен